Дуендето секна - така изведнъж - и клонката мирта във вазата вехне. Навън е суграшица - смръзнал се дъжд, в душата ми - мъртви сибирски полета.
Каторга са те, пада слънцето в плен и песен на мъртвите* гложди окото. Последно небе за последен човек - все с гръб към смъртта и с лице към живота.
И тъмно, и димно - вселенска печал. Мъгла милостиво заобля ъглите. А някой извика: “Хей, плачеш ли там?” Служител господен за мен ли попита?
Лицето не виждам. Кимвали звънят. Гласът му разнищва до край тишината: “Надежда ти нося, посока и път. Без Мене посоки и пътища няма”.
*”Мъртвите сибирски полета” - роман на Виктор фон Фалк; Лили (Лиляна) Славова Качова гр. София |
|