Така свършва светът.
Не с гръм, а със скимтене.
Т. С. Елиът
Там, където някога бях,
никой не ме чака –
отдавна всички измряха
(уморени,
изоставени,
полузабравени...)
Огледалото, в което се оглеждаше
татко докато сресваше косата си,
лежи
върху студения
под.
Само
ръчният му часовник
тиктака на скрина.
Обърнат
с лицето надолу.
Удължени
рамки на портрети,
лишени от спомени,
се разтапят върху стената.
Така ли свършва светът,
питам –
не с гръм, а със скимтене.
Някой –
загърбил молитва и помен –
скверни надгробната ти плоча.
Методично, злопаметно.
Напразни усилия – искам да изкрещя –
ние
сами
разрушихме
всички гънки на времето.
Остана ни само кухото
постоянство на
паметта.
Мъчителната ѝ
разяждаща устойчивост.
И тихият вой на душата...
Специална награда
Людмила Калоянова
гр. Созопол
|
|
|
