В този живот на абсурда и нелепите грешки докато спасявахме едни, (може би най-вече себе си) убивахме други (може би най-вече себе си).
Каква бе нашата вина и кой ще ни я дефинира – или и ние бяхме просто пешки в шахматната вселена на Всевишния, където съдбата уринира на ъгъла между Десето авеню и Четиринайста.
Каква бе тази участ – отломъци от вчера да ни наричат „невъзвращенци“, а после ловко да притварят непроветрените си тягостни кепенци.
Каква бе тази орис – докато отглеждаме децата си в любов и свобода, да жертваме бащите си и майките, които ни изпращаха към неизвестното с печал и безутешна горест.
На таз земя за емигрантската ни болка няма изцерение. Вината си я носим и без плеядата джуджета, готови да ни я напомнят всеки миг. Затова спестете си ако обичате моралните каскади и присъдите на глухото домашно лицемерие.
Щом дойде време ще приготвим от въжето на емигрантските си спомени бесилка. И пак ще стигнем своето изкупление.
Людмила Калоянова, гр. София Специална награда |
|